Опитомяване ли?

В това кафене минава половината ми ден. Задимено е. Претъпкано е. (Понякога). Музиката дъни на мах. И какво от това? Хубава музика е. Вдъхновяваща. Не като онази за мерцедеси и напипвания. Поне не съм сама. А така се пише по-лесно. Тук чуеш реплика, там си измислиш дуплика и разказът, че дори и романът ти са в кърпа вързани. От там – наградата. От там – пътуването по света. И присядането в друго кафене. Задимено. Претъпкано. Където музиката дъни на мах. Но пък вдъхновяващо.

Шум от счупени чаши прекъсва мечтите ми. И не само моите. Тези три девойки от „трудната възраст” също се сепват. И те бяха потънали в мечтите си и човек не можеше една свежа реплика да чуе от тях. Счупеното носи щастие. Да, наистина. Ето, че чух и първата реплика: „Еба си мамата!” А търсете вдъхновение де! Не можете? Бедна ви е фантазията, значи. Аз си спомних веднага за един (от многото) път, когато майката на дъщеря ми беше ... Всъщност, това не е интересно. Нишата в порнографията вече е запълнена. До пръсване. А беше време. Време, когато „Историята на О” и бисерите на Маркиз дьо Сад бяха апокрифи, които някой дори беше преписал ентусиазирано на ръка и любезно предлагаше на обкръжението си срещу скромно заплащане. Сега, каквото и да ви разкажа, ще възразите – „Глупости!” Или – „Да бе! Айде не на мен тия!” А и кого ли ще смая, след като Граф Екзюпери вече е описал колко доминантна може да бъде една лисица, която иска да бъде подчинена. Пардон – опитомена. И все пак! Може пък някое малко ъгълче да се запълни с този спомен-фантазия.

...

Беше лято. Горещо. До полудяване. До задушаване. Имах нужда от малко прохлада. „Какъв ти секс! То е все едно да се въргалям в свински изпражнения” – бях казала на един учтив млад човек, който не пропускаше да си предлага мъжествеността, ако не всеки ден, то поне през.

Тръгнах към Витоша. Ужасът в маршрутката не подлежи на описание. Поне до половината път. Когато шофьорът спря на поредното помахване, всички пътници бяхме готови да му изтръгнем гръкляна и то не доминантно, а направо – садистично. Въпреки това, само един слаб, млад човек се вмъкна някак елегантно в навалицата и застана точно зад мен. Ако бях усетила мокра тениска и нарастващо достойнство в гърба и продължението му, щях да го удуша. Каква ти асфикция! От нея загубих приятел – автоасфикция, но пак там. Просто щях да накарам младия човек да съжалява за това, че се е качил в тази лудница. Но напротив. Даже усетих свеж полъх във врата си. Полъх, последван от нежно прошепване: „Да Ви разхладя малко. Не искам да преча.”

Усмихнах се. Въпреки, че той не можеше да ме види. При толккова агресия, която оправдавах с доминантен характер, и това му беше много. Смущаваше ме само едно. Редно ли беше някой да ми доставя удоволствие, след като не съм позволила? За да не изневеря на принципите си (не, че често не ми се е искало да ги възнаградя със златен дъжд), останах вярна на себе си и изсъсках: „Не разрешавам!”

Пътуването продължи без да усетя нито за секунда дори неволно докосване от страна на младия натрапник. Чак се дразнех от това как го постига. Сигурно досаждаше на другите пътници. След като никой не се оплакваше, значи някое друго доминантно женище се възползваше от рядко срещаното щастие да намери подчинен без да полага усилия. Майната му! Нали и така, или иначе съм тръгнала да се разхлаждам, а не някой да ме разгорещява.

Най-после, маршрутката спря. Тъкмо протегнах крак към стъпалото и видях изваяна мъжка ръка да се протяга към мен. Погледът беше сведен към земята, но бях сигурна, че очите са сини. Даже бях готова да се обзаложа на това. Не поех ръката. За някои може да бъде пример за криворазбрана еманципация. За прочелите тайнствения (за времето си) ръкопис, този жест има друго значение.

-                           Моля позволете да Ви придружа. Ще бъда недоловимо присъствие. Лек полъх, който дори няма да Ви докосва. Само искам да съм сигурен, че няма да Ви се случи нищо лошо – погледът оставаше все така прикован към земята.

-                           Вдигни глава! Веднага!

Интуицията не ме беше подвела. В мен се разтвориха сините очи на едно красиво, изваяно лице. За много почитатели на мачизма това може да звучи сладникаво, но красотата е такава, защото я има, а не защото подлежи на касификации.

-                           Разрешавам. Петнадесет крачки след мен. Приближиш ли се повече, и шамар няма да получиш.

-                           Слушам!

И тръгнахме. Аз имам един маршрут, който познавам и следвам. Не можете да ме обвините в рутина, защото толкова рядко се възползвам от даровете на Витоша, че всеки път ми е като за първи. Особено тогава, когато нетрадиционното преживяване внасяше съвсем различен привкус на екскурзията. Чувах равномерните стъпки зад себе си. Усещах присъствие, което не просто ми пазеше гърба, а свързваще с тънка нишка собственото си съществуване с моето. Като куче на каишка. Видимо само от нас двамата. Имах нужда от това присъствие. Аз? Нужда? Да, точно така. Дали вибрациите, които ми изпращаше не ме опитомяваха? Дали не ме превръщаха в нормална жена, решила да позволи да бъде ухажвана. Да бъде закриляна.

Рязко се обърнах. Зад мен нямаше никого. Явно, „покорният” се беше уморил да следва безропотно една фикция. Денят е дълъг, но не чак толкова, че да бъде пропилян напразно. Махнах с ръка и продължих. Не бях изминала и петдесетина метра, когато чух стъпки зад гърба си. Спрях, за да им дам път. Момче и момиче, хванати за ръка, минаха пред мен.

-                           Горкото момче. Лежеше там и никой не му обръщаше внимание. Добре, че успя да се свържеш с планинската служба. Дано оживее! – почти проплака момичето.

-                           Ще оживее. Млад е, а и нямаше кръв. Всичко ще бъде наред – момчето нежно обви раменете й с ръка.

Не исках да повярвам. Не можех. Върнах се назад, но – никъде, нищо. Стигнах до спирката на маршрутката, но така и не срещнах някой, който можеше да ми каже какво се случва. До следващата кола оставаха двадесетина минути и аз влязох в кафенето. Нямах нужда от кофеин, но трябваше да убия време. На съседната маса седяха двама мъже на около петдесет години.

-                           Е, и днес не пропиляхме деня. Спасихме хлапето.

-                           Да бе. Как така е паднал? Имаше вид на изпечен турист.

-                           Е, един счупен крак. Ще му мине като на куче. Това е то да си млад. Я аз да се изпотроша, да видиш дали ще е толкова лесно.

-                           Айде сега, пепел ти на езика!

Маршрутката вече беше отвън. Качих се и дори седнах. Нямаше кой да ме бута. И все пак – нещо ми липсваше.

...

Момичетата ме гледаха втренчено. Сигурно едва доловимия звук от клавиатурата на нетбука беше привлякъл вниманието им. Какво ли минаваше през главите им? Каквото и да беше, не бих казала, че е било в моя полза. И с право.